Cheers.  Това е откъс от причината да не пиша нищо в блога напоследък - моята почти завършена първа новела:

- А ти какво правиш тук? - Мирко попита рязко.

- Дойдох да те питам нещо.

- Подиграваш ли ми се пак?

- Не, виж, един въпрос ме мъчи от години…

- Какъв?

Любопитния се помъчи да докара сериозен тон:

- Защо огледалото обръща образа по хоризонталата, но не и по вертикалата?

- Ами, сигурно е защото… - Снежната топка започна трескаво да разсъждава. - Защото…

Любопитния ужасно обичаше да тормози Мирко, като измисляше такива logical fallacies. Нерешими задачи, пред които Снежната Топка се чувстваше глупав. С даването на задачи, които нямат решение беше единствения начин да нервираш Мирко. И Любопитния беше единствения, който беше достатъчно умен, да може да измисли такива задачи. Той се забавляваше като го правеше. Още повече се забавляваше, като гледаше как Мирко се мъчеше да ги реши.

Беше странно, че не се разбират защото и двамата бяха доста интелигентни, и двамата ми бяха приятели, и двамата бяха изроди, както отбеляза оня стар съученик в сауната. Но същевременно снежната Топка беше толкова логичен и аналитичен, а Любопитния, толкова разхвърлян… Те бяха малко като образите в огледалото.Еднакви, но по някаква нелогична причина - напълно противоположни.

Крис запали един дебел джойнт, докато Стършела подреждаше фигурите. Двамата играеха всяка седмица от близо три години и май само на тях не им правеше впечатление, че Стършела винаги печели. Често им викаха „Крис, откажи се най-накрая!” Или „Стършел, не ти ли писна да играеш срещу тоя?” , но те не разсъждаваха така. Топове и пешки се мърдат, по дъската, появяват се и изчезват, и след малко всичко започва пак. Не е нужно да си гросмайстор за да знаеш това. Радостта от победата и тъгата от загубата са краткотрайни. Единствения начин да си щастлив докато играеш, е да обичаш самата игра.

Ето и няколко думи по темата, от лектор на конференцията TED.

Ударих спирачките, точно до пряката, където се бяхме определили за финиш, запалих цигара и погледнах колата зад мен.

В някакъв филм бяха казали: “Няма значение дали ще биеш със сантиметър, или километър”. Глупости! За да спечелиш истински трябва не само да завършиш пръв. Трябва да имаш време да спреш и да запалиш цигара, както правя аз сега. Да се обърнеш, не бързо,а съвсем спокойно, да видиш опонента ти - задъхан зад теб, и да осъзнаеш, че и ти си бил на същото място, в същото положение, в което е той сега.

Но преди него.

От момента в който завършваших аз, до момента, в който завърши той - това е времето, в което усетих, че съм победил.

Парите са новата наука, философия и религия. Най-способните мъже стават бизнесмени, най-красивите жени стават курви. А най-голямата загадка за мен е защо отказвам да приема всичко това.

Явно съм твърде неприспособим. Не знам дали посткомунистическото ми детство ме е оставило неподготвен, или дълбоко в себе си съм като тоя дето пееше “…че имам най-голямото богатство/един прозорец и безброй звезди”… ама смятам, че трябва да си много изпаднал духом за да посветиш живота си на това да събираш хартия.

Не че бих отказал, ако някой ми плаща - просто парите не са моята единствена цел в живота. Колко от вас могат да кажат същото?