Изведнъж ми хрумва, че ние хората живеем в два  свята:

Единият е света в който ние сме създали. Всичко за този свят го има във вестниците, книгите, учебниците… Всеки ден виждаме кадри от там по новините. В този свят можете да станете всичко, което искате да станете. Младите хора имат целия живот пред себе си, старите имат зад себе си един достоен живот.

Там, хората желаят това, което други хора притежават. И винаги, когато някой пожелаве нещо, той има начин да го придобие, подражавайки на действията на човека, който преди това го е придобил. И тъй като в този свят всеки желае нещо, всеки подражава на някой. Там подражанието е единственото нещо, което е останало на хората. Там никой не е истински, там всеки подражава.

Вторият свят - истинския свят. Там се пренасяме, за няколко минути след тежък работен ден. Там сме докато спим, докато сме под влияние на наркотици, докато бягаме за живота си, или докато срещаме смърта на наши близки, и усещаме, че колкото и да сме слушали за това, мозъкът ни не може да приеме факт, как някой вчера го е имало, а днес го няма. Дам… Този свят е едно загадъчно, мистериозно място, където нещата се случват, и никой не казва как и защо. Там никой не ти казва,какво правиш, и никой няма право да те съди, заради това, което си направил. Пренасяйки се там, ние губим миналото си и бъдещето си. Губим всичко, освен себе си.

Хората се страхуват от този свят. Те губят почва под краката си, когато се срещнат с безграничното му величие. Всяко нещо, което се случва там, те се опитват да изобразят, обяснят, категоризират, като си мислят, че с това то ще изчезне. Но то все още е там.

Винаги ще бъде.