Напоследък започвам да се замислям за онези, книги, които висим да четем до три през нощта. Дали това, че една книга е зарибяваща е задължително плюс?

Отначало: трилърите и криминалетата винаги са ми харесвали, както сигурно си личи и по моите разкази, и никога не съм бил на мнение, че те са по-малко стойностни от книгите от останалите жанрове, нито по-малко дълбоки, поучителни и т.н. Нещо повече - въздействието е много по-силно, когато си прочел всичко на един дъх, отколкото ако получаваш по порцийка всеки ден. И за да те държи книгата в напрежение, не е задължително да е изпълнена с преследвания с коли, престрелки и едноизмерни злодеи. Напрежението може да идва и от самата идея на книгата. Тогава, както казват американците, удоволствието е гарантирано.

Но има и едно друго нещо, което забелязах, когато разлиствах “Съпругът” на Дийн Кунц  - докато съспенсът се увеличаваше започвах да прехвърлям страниците все по-бързо, и в един просто спрях да чета, и започнах само да разлиствам страниците, само колкото да следя действието. Сякаш исках да си инжекнирам цялата история като ампула адреналин.

Свърших книгата за един ден, но пропуснах много моменти, някои от които сигурно са били доста добри. Което не е хубаво.

Един мн свеж коментар от “Капитал Лайт”, за новата българска литература:

Повсеместно ли младите автори се срамуват да излезнат от рамките на “потока на съзнанието”? Много български писачи имат предостатъчно талант, но почти никой не може да скрие ниското си самочувствие, опитвайки се в няколко абзаца да избълва сто хиляди неща и да покаже на света колко много знае и може. Тези неща са отживелица, и объркването идва от това, че базата за сравнение са други български писачи - което е много погрешно.

На мен определено ми прави впечатление, че във съвременните (световни) литературни трендове има ясно завръщане към ясния, лек текст - това е единствения начин да задържиш читателя повече към текста, за да не бъде отвлечен от образите…

Превзетият комплексиран модернизъм в новата Българската литература се нуждае от голяма промяна. Не е толкова трудно- повече самочувствие и сравнение със образците. По-ясно осъзнаване ролята на професионализма.

Проницателно мнение. Браво Сава…

Понеже нямам за кво да пиша, реших данаправя ревю на трима мои любими автори, и на по една книга от всеки от тях. И понеже съм фен на Роланд Барт, ще започна от книгата, и ще стигна до автора:

Харуки Мураками - Хроники на птицата с пружина

Изчезването на котката на главния герой е началото на множество странни събития - повествованието на тази книга следва своя собствена логика, в която лесно се потапяте. Написана в модерния напоследък стил “магически реализъм”, за който е характерно нереални събития са представени сякаш са реални, “Хроники на птицата с пружина” отразява търсенията на един млад мъж в една неприветлива и странна реалност. Символична или реалистична, колекция от басни или огромен епос - ние си преценяваме докато я четем.

За автора

Харуки Мураками не е знаел какво да прави с живота си до към 30 години, когато изведнъж му хрумва, че може да напише книга. Захваща се с това още същия ден, и не престава да се занимава доста време. Той е японец, повлиян много от западната култура, и неговите книги се харчат доста на запад (и у нас). Сюжетите на книгите му доста си приличат, предимно по това, че са неясни и тъмни.

Ярослав Хашек - Грехът на поп Ондржей

Това е сборник с фейлетони и истории, без определен жанр (малко приличат на моите), покриващи широк диапазон от теми - простащината, порното, бюрокрацията, политиката и т.н., които много добре олицетворяват мисълта “Перото е по-остро от всеки нож.”

За автора

Двама от хората, които ме карат да се гордея с произхода ми са чехи - Хашек и Муха. Хашек е автор на Швейк, човек със солидна военна, журналистическа, пиянска и писателска биография, който не спира да ме изненадва съ всеки ред. Няма как да не му се радваш.

Марио Пузо - Умират глупаците

Човек прави огромня печалба на рулетка, и точно когато е на път да я осребри се самоубива. Мистерията около смъртта му му тегне през цялото време над главния герой - писател, който е разкъсан между страстта си към писането, и нуждата от милион други неща, от които се лишава. Включвайки много вмъкнати разказчета, тази книга обхваща вечните теми за изкуството, смъртта и любовта.

За автора

Марио Пузо е от старата школа романисти, при които можеш да се отпуснеш и да слушаш. Човек със собствена житейска философия, който с премерен шок излага възгледите си. При него всяка страница е откровена, без подтест.

Има такива книги, за които не можеш да кажеш нищо лошо, ако се страхуваш да не те обвинят в лош вкус.

Аз обаче не се страхувам…

Повечето от класиката ми харесва, но сред шедьоврите има и такива книги, които въобще не знам какво правят там.  Защо, ще разберете от тези блицревюта:

Хемингуей - Старецът и морето - Така и не разбрах каква е идеята на това.

Орхан памук – Бялата крепост - Диалогът липсва, сюжета и персонажите не са нищо особено - нобеловите награди за литература са като оскарите за киното.

Фройд – Психоанализата - Браво на човека – сега остава всички немци да се прегледат, и да ги затворят в лудницата.

Патрик Зюскинд – Парфюмът - Виж предишното.

Едикойси дьо сенд Екзюпери – Малкия принц - Като дете ми се стори недовършена - сега като се замисля, това май е най-доброто и качество.

Луис Карол – Алиса в страната на чудесата - Бих я дал на детето ми, за да го убедя да не взима наркотици. (Иначе е интересна)

Иван Вазов – Под игото - Първият български роман, и толкова - май все още сме под игото на тая книга (въпреки, че според една моя теория, всъщност почти никой не я е чел).

Конрад – Сърце в мрака - Има много силни пасажи - надявам се след десетина години да имам нерви да я довърша.

Илия Троянов - Светът е голям и спасение дебне отвсякъде - Литературният свят е голям, и по-качествени книги дебнат отвсякъде.

Селинджър - Спасителят в ръжта - През цялото време се чудех „Кога най-накрая ще започне действието”.

Блогът ми съществува вече от няколко месеца, и на него няма нито едно ревю на книга. Защо ли? Ами и аз не знам - не съм се сетил може би. Ето сега ще компенсирам:

История за това което скоро предстои да се случи със света. (more…)

Според вас кога последно са издавани повечето книги-победители в голямото четене?

А)  Преди 30 години.

Б) Преди 50 години.

В) Искам да умра.

Не, сериозно. Ако наистина някой ги чете тези книги, не се ли предполага, че човек може да си ги набави, без да рови по кофите за боклук.  За момента в книжарниците можем да намерим Пътеводител…, и ако имаме късмет - “Майстора и Маргарита” Погледнете останалите. Дори авторите на билборда не са успяли да намерят едно копие на тия книги, на което не са му избелели кориците. Иначе знаете менението ми за конкурса

Ударих спирачките, точно до пряката, където се бяхме определили за финиш, запалих цигара и погледнах колата зад мен.

В някакъв филм бяха казали: “Няма значение дали ще биеш със сантиметър, или километър”. Глупости! За да спечелиш истински трябва не само да завършиш пръв. Трябва да имаш време да спреш и да запалиш цигара, както правя аз сега. Да се обърнеш, не бързо,а съвсем спокойно, да видиш опонента ти - задъхан зад теб, и да осъзнаеш, че и ти си бил на същото място, в същото положение, в което е той сега.

Но преди него.

От момента в който завършваших аз, до момента, в който завърши той - това е времето, в което усетих, че съм победил.

Момиче се мести в големият град за да започне кариера в Банка. Но още на следващия ден, успеха и е помрачен от обир… Тва го публикуваха в капитал лайт. Присъства също и в Антология “100лица” на литературен вестник (more…)

Студент по психология започва да изпитва необяснима дори за него омраза към един от преподавателите си. И когато разбира, че е сам, в това, което чувства, бавно го води към състояния, които не е изпитвал преди.

(more…)