По време на социализма издателствата (както и всичко друго) са били собственост на държавата. В резултат на това, те се издавали само книги, които са можели да послужата за пропагандни цели на Партията, а на всяко произведение, което е било по-многопластово и се е стараело да погледне нещата и от друга страна, освен страната на БКП бил лепван етикета “идеологична диверсия”, и то не е било издавано. В резултат на това огромна част от българската действителност от онова време е останала неописана.
След като бяга от България (и преди държавна сигурност да го убие), Георги Марков се заема да компенсира тази голяма дупка в българската история, със книга, която е нещо средно между автобиография, роман, и анализ на социалистическата действителност, и която се опитва да разкаже всички тези истории, които не са били разказани.
“Задочни репортажи от България” започва с идването на социализма, по времето, когато Георги Марков е студент. После продължава с истории от предприятието в което той е работил, като през цялото време описва конфликта между неспособните, но приспособими хора, които избират да служат на партията и способните и непокорни такива, които страдат от нейните ограничения. Той добре илюстрира крахът на българската икономика, породен от факта, че партията поставя “свои хора” на шофьорското място на държавата и предприятията, като в критериите си поставя предаността на човека пред неговите способности. А както авторът е убеден: “Способния човек не може да бъде предан”.
Този конфликт е както междуличностен, така и вътрешен. Вече като писател член на съюза на писателите, авторът получава привилегии, като вила, хубава кола и прилична заплата, до които повечето хора нямат възможност да се докоснат. Но същевременно губи възможността си да казва истината чрез своите книги. Вечните компромиси, които трябва да прави са мъчителни за него, защото той се опитва едновременно да е удобен на властта, и да пише качествена и проникновена литература. Кулминацията, на сюжета (доколкото го има) и един от най-силните моменти в книгата е този, в който авторът разбира, че това е невъзможно.
Важна роля в тази развръзка играят Тодор Живков, и едно циганче с акордеон, което пее народни песни комунистически текст.
Фабулата често е прекъсната от описанията на авторът за най-различни елементи на соц-а - култът към западните вещи, управление на Соц предприятие, почивките на българското черноморие, и животът на по-привилигированото съсловие на България, и по специално на писателите. Скицирани са много лични истории на известни и неизвестни хора, които не са описани никъде другаде. Няколко глави са отделени на Срещите на автора с Тодор Живков.

Задълже за всички, които се интересуват от този все още неизследван период от нашата изтория.