Двама приятели, които са си поставили за цел да станат най-добрите в света на ски. Едва когато почти са успяли осъзнават, че най-добрия може да е само един…

По  мотиви от разказа  „Удивителната смърт  на Дъдли Стоун” на Рей Бредбъри.

Спирам след борчето, което бяхме определели за финал  и поглеждам към човека зад  мен. В някакъв филм бяха казали, че няма значение дали ще биеш със сантиметър или с километър, но това са глупости. За да спечелиш едно състезание истински трябва не е достатъчно твоето време да е най-малко. Трябва да имаш време да спреш и да запалиш цигара, както правя аз сега,  да се насладиш малко на слънцето, което грее над планината,  да се обърнеш назад и да видиш опонента ти. Да го видиш задъхан, напрегнат и уморен, и да осъзнаеш, че и ти си бил на същото място, и в същото положение.

Само че преди  него.

Даниел гори от яд докато закантва със ските си, а  аз не мога да скрия усмивката ми, но в момента, в който той стига до финала, веднага преставам да се чувствам победител. Преставам да мисля за него като за опонент и започвам отново да го възпримам като най-добрия ми приятел. А той си е точно такъв.

* * *

Запознахме се преди  повече от пет години, когато бяхме още тийнейдъри. Още от тогава бяхме много различни: той беше популярния пич, а аз бях зубъра. Той беше  общителния – аз затворения. Той е красив, аз не съм нищо особено.

Тези различия се стопиха, когато почнахме да караме. Лека полека започнахме да правим все повече неща заедно. Заедно събирахме пари за екипировка и си правехме програмата така, че да прекарваме цялото ни свободно време заедно, под стръмните склонове на Витоша. Заедно усъвършенствахме уменията си и си помагахме взаимно и заедно се състезавахме към върха…

* * *

- Три минути, четирисет  и пет секунди и около десет  стотни. – Казвам му, още преди  да е събрал сили да ни  попита за времето ни.

- Добре. А колко  беше световния рекорд? – Той  пита, въпреки че добре знае  отговора. И двамата го знаехме още от преди пет години. Тананикахме си това време като мелодия и се състезавахме с него всеки ден.

- Има ли значение вече точно колко е? И двамата вече сме много по-бързи от това. – Аз казвам. – Учителя ни беше  прав.

* * *

Когато срещнахме Учителя вече ходехме често на Витоша и бяхме известни. Познавахме хората, по поддържката на лифта, които ни даваха картите тънко. Познавахме ски инструкторите, които ни запознаваха с момичетата. Познавахме всички типове от Алекo, които всеки път пазеха една маса специално за нас. Един ден, обаче тази маса беше заета. Там беше седнал един възрастен човек, който съсредоточено, топеше пакетче чай  в пласмасовата му  чашка, и го гледаше как плува. Имаше достатъчно място за да седнем с него, но този вариант  не се хареса на Даниел, който започна да се кара със възрастния човек.

- Знаеш  ли кои  сме ние? -  Даниел изкрещя накрая.

-  Кои сте? Поредните  хлапета, които са научили няколко  трикчета и се мислят за  големите звезди.

-  Казваш, че караме  зле?

-  По-лошо. - Човека отсече. -  Карате посредствено.  Достатъчно добре за да се мислите за голямата работа, но не и, за да сте нещо повече от аматьори. След няколко години като се наложи наистина да работите за парите си и двамата ще зарежете планината. И цял живот ще разправяте на отекчените си жени колко сте били добри на младини.

- Това няма да  стане никога! - Даниел каза, но  човека игнорира репликата му.

-  И знаете ли  кое е най-жалкото. - Той продължи. - Гледам ви как карате и  вие имате потенциал. Имате  потенциал да сте най-добрите в света, но малко по малко го съсипвате, в търсене на евтина слава.

- Най-добрите в  света? - Усетих как гласът ми  трепери само при мисълта за  това.

- Мислиш, че е невъзможно? - Възрастния човек се обърна  към мен. - Аз пък ви казвам така: Обзалагам се на всичко което имам, че ако отделите пет години от живота си, в които давате всичко от себе си в ски спорта, накрая ще сте по-добри от всички останали. Пет години, и ще сте номер едно!

Тези пет години изтекоха днес.

* * *

Поглеждам пистата ни, по която са набучени борови летви, боядисани в червено и синьо, разположени до милиметър в съответствие с изискванията на олимпийския комитет. Поглеждам хрнонометъра, който показва, времето ни. Туко що поставихме нов световен рекорд. Няма нито един човек публика, но с наближаването на зимната Олимпияда през  две и десета, все по-ясно си ги представям - феновете, журналистите и букмейкърите, които последните осем години се скъсваха да правят прогнози за това кой ще е новия шампион. Журналистите, треньорите, опонентите. Тяхната реакция… Със започването на състезанието ще сме двама нещастници, които никой не е чувал. Но с края му ще бъдем  шампиони.

- Спечелихме, Даниел. - Аз казвам тържествуващо. - Все  още никой  не го знае, но  ние спечелихме.

- В голяма грешка си. - Той казва.

- Какво имаш предвид?

- Ти спечели!

* * *

Той се нахвърля върху  мен и ме поваля. Кантът на ската  му, наострен като мачете, се допира до врата ми, и от студа метала се залепва за кожата ми. Даниел се изправя  над мен. От устата му излиза пара докато говори:

-  Ти спечели! - Той казва. -  Аз съм номер  две!

- Полудя ли? Какво  те прихвана? - Целият треперя.

-  Много добре  знаеш какво ме е прихванало. Знаеш какво е чувството на  победата, и на какво е готов  човек, за да изпита това  чувство… Номер две! Сребърният медал могат да си го сложат отзад!

- Вярно, напоследък  честичко те надминавах. Но истинското  състезание предстои! И ти можеш   да победиш!

- Със сигурност  … Защото теб тогава няма да  те има!

Слънцето се скрива зад плътен облак.

- Замисли се. - Даниел  продължава. - Сами сред планината,  двама неразделни приятели. Няма  доказателство, няма и мотив.  След няколко месеца – аз  печеля, ставам известен. Ти си  мъртъв и  всички са те  забравили. - Той се изхилва истерично.

- Ти, глупав човек…

Аз се превъртам, хвърлям малко сняг в очите  му и докато успее да се изправи  се изправям и аз. „Щрак!“ и автомата ми е закопчан. Обръщам се към  пистата и се приготвям да бягам.

- Ако не сега, ще  те хвана следващото спускане! - Даниел казва, и аз спирам на безопасно разстояние, за да му отговоря.

- Грешиш брато.  Няма да има следващо спускане.

- Но на Олимпиадата…

- Аз няма да  участвам на Олимпиадата.

- Наистина ли?

- Да. Ти ще спечелиш.  Поздравления, за победата, ако не  се видим,.

- Какво по…

- Радвай се на  титлата ти. Но всеки път, когато  даваш интервюта, където говориш  колко си велик, или като  се натискаш с моделки в  съблекалнята, спомни си , че въпреки  цялата ти слава, и пари има  едно момче, което е готово  във всеки момент да ти скъса  гъза на ски. Накратки: Спомняй си за мен.

- Ти копеле! - Даниел  крещи, но аз едвам го чувам,  защото вече се спускам по  пухкавия склон, маркирайки своята  територия със зигзакообразни  следи. Планината, чудовищно красива  се разтреперва под ските ми. Зад мен Даниел забива настървено щеките в неутъпкания сняг. И това ще е последното състезание, в което ще е номер две…

Още от: Александър Катев, истории