“Никога не започвам да пиша история, когато знам как ще завърши.”
Хората ме гледат много странно, като им кажа това. Особено посредствените писатели - те за това са посредствени де.
Затова и жените не пишат хубави книги - твърде много мислят за бъдещето.
Не мога да разбера хората, които правят планове, за след десет години. Иде ми да ги питам: Ама откъде знаеш, че след десет години ще можеш да постигнеш това? Откъде знаеш, че въобще ще си жив? И дори всичко е ОК, откъде знаеш, че ще го искаш, все още? Или просто животът ти ще е като сюжетите на онези холивудски филми, в които разбираш кой за кой ще се ожени, още преди да са почнали?
Съсредоточи се върху това, което става сега. Истински яките неща стават сега, без да си ги планирал, и без да си готов. А когато му дойде времето, ще намериш начин да се справиш с проблемите. Както аз винаги успявам да си завърша историите. Истинските истории започват ей така, като новата ми. С две момчета, които нямат какво да правят.

Това е и основната мисъл в този нанищонеприличащ текст - не мисля че има смисъл да слагаш начало на нещо, когато предварително знаеш какъв ще е края (по същата причина и няма да гласувам, хе-хе).

Още от: дървена философия, избори, писане