Момиче се мести в големият град за да започне кариера в Банка. Но още на следващия ден, успеха и е помрачен от обир… Тва го публикуваха в капитал лайт. Присъства също и в Антология “100лица” на литературен вестник

- Отскоро съм в София - каза момичето на име Иванка. - Прехвърлиха ме от клона в Дупница, защото там няма много работа.

- Аха. Сигурно е кофти.

- Кое? - попита Иванка.

- Ъ, няма значение. Идвам само да ти напомня, че трябва да даваш рекламни сувенири на клиентите.

- Рекламни сувенири? Имаш предвид от онези плюшени игрaчки. Добре, ще си напиша бележка да ми го припомня.

Тя прилежно надписа едно листче и го залепи на монитора си.

Това листче беше десетото подред.

Рекламните сувенири бяха последното, за което Иванка си мислеше през втория си работен ден в банката.  Трябваше да си търси квартира, да проверява водния знак на парите, да внимава при броенето, да изглежда добре през цялото време и, не на последно място, да знае условията на всеки един от десетките начини за измама на клиенти, които банката наричаше депозитни програми.

Рекламните сувенири бяха плюшени мечета с избродирано лого на банката. Бяха толкова  кичозни, че дори тя не ги харесваше. Мечтаеше си за времето, когато някой ще я попита за мнението й, но дотогава просто трябваше да подава плюшено мече на всеки клиент  и да му казва “Благодаря ви, че ни се доверявате!” с гротескно широка усмивка.

София беше новият й град и това беше новата й работа.

Но не за дълго…
***

- Така… А сега ми разкажете подробно как стана всичко - каза следователят на момичето на име Иванка. - Всеки детайл ще е от полза.

- Добре - каза тя и изхлипа. - Та този човек дойде…

- Опишете го… Всъщност няма нужда, ще го видим - следователят продължи разпита, докато колегата му превърташе записа на охранителната камера. - И после ви показа бележката, така ли?

- Да, точно така.

- Каза ли нещо?

- Не. Само ме погледна на кръв. Беше ужасно. Джобът на якето му беше пробит и от него се виждаше дулото на пистолет. Беше го насочил към мен и…

- Можете ли да цитирате бележката за протокола?

- Да: “Не мърдай и извади парите от касата!”

- Какво направихте?

- Опитах се да натисна паник бутона, но той ме видя и насочи дулото точно към ръката ми. Паникьосах се и извадих няколкото пачки от касата. Тогава го чух да говори. Каза “в плика” и посочи един найлонов плик.

Инспекторът не се нуждаеше от повече обяснения. На екрана до него можеше да види какво се е случило. Човека изглеждаше като типичен бандит - тъмни очила, къса подстрижка и кожено яке, опънато на раменете му. Иванка му подаде найлоновия плик, човекът го взе и тръгна с бързи крачки към изхода. Щом вратата се затвори, Иванка включи алармата. Охранителите успяха да изтичат навън едва в момента, в който човекът запали колата - огромно BMW - и профуча през кръстовището на жълто.

- Ама ще го хванете, нали? - попита момичето на име Иванка.

- Да, да, не се притеснявай - следователят й обърна гръб.

- Но, господин следовател, вие не разбирате! Ако не го хванете, със сигурност ще ме уволнят и… и няма да мога да остана в София! Разбирате ли, господин следовател…
***

След няколко часа полицията идентифицира лицето Павел Петров - главният заподозрян за обира на банката. Снимката му беше разпространена по всички канали и не след дълго един регулировчик го разпозна. Нямаше съмнение - същият човек, същото BMW, дори същите дрехи. Павел слушаше музика и пушеше цигара, отпуснат на седалката, когато ударен екип обгради колата в задръстването.

- Ей, какво става тука, бе?

- Млъкни! Свали якето! Бавно!

След минута намериха найлоновия плик, който бяха видели на записа.

- Я да видим какво има тук!

- Вие луди ли сте?!

В плика имаше плюшено мече.
***

Стереотипите се базират на опита и представляват улеснение в общуването. И в повечето случаи са верни.

Но не винаги.

Иванка наистина идваше от малък град, но не искаше да живее в столицата. Всъщност беше дошла само защото стереотипът го изискваше. Когато дойде, тя установи, че този град не й харесва. След седмица вече мразеше тези сиви разбити, претъпкани улици, които не водеха наникъде. Мразеше гадната си работа и начина, по който се отнасяха с нея.

Павел идваше често. Тя забеляза как го гледаха другите хора. Виждаше как го избягваха и се страхуваха към него. И двамата бяха жертва на стереотипите.

След като го обслужи, тя му даде плюшеното мече в голям черен плик. После прибра всичките пари от гишето в чантата си и започна да крещи как той я е ограбил.

До вчера тя беше глупавото момиче, което е дошло в големия град. Сега беше умното момиче, което се разкара от него.

Иванка отвори плика и извади от него новата си лична карта. Трябваше й ново име.

Още от: Александър Катев, истории, литература