Студент по психология започва да изпитва необяснима дори за него омраза към един от преподавателите си. И когато разбира, че е сам, в това, което чувства, бавно го води към състояния, които не е изпитвал преди.

- … в тази връзка, Фрой дефинира омразата като желание на Аз-ът да унищожи източника на нещастието си, но аз съм по съгласен с това , което е казал много преди това шотландският философ Дейвид Хюм ”Омразата е ненамаляващо чувство, което въобще не може да бъде дефинирано”. Довиждане колеги. Имате една седмица за курсовите задачи и ако сме живи и здрави ще се видим на изпита. - Лекторът се протегна за бастуна си, и бавно закуцука по стълбите, за да напусне аудиторията.

„Нямаше да говориш за омразата така спокойно, ако знаеше колко те мразя.” Димитър си каза докато гледаше професор Стругарски, лекторът му по психология. Не беше говорил с него. Не откриваше у него нито една от чертите, които по принцип виждаше у хората, които го дразнят. Но една сутин Димитър се събуди и осъзна, че животът му ще е много по-хубав, ако не му се налага да види лектора си никога повече.

- Много ме дразни. – Той обяви сред колегите си, по средата на някакъв неопределен разговор. –

- Стругарски ли? Че защо? Човекът добре си върши работата.

- Не, не говоря за начина, по който преподава, или за външния му вид. Просто в него има нещо много противно.

- Какво по-точно? – Димитър не можа да отговори.

- Знаете ли кой ме дразни? – Някой подвикна. - Тоя по икономика. – Всички веднага се съгласиха и започнаха да го обсъждат. Започнаха с мазната му коса и завършиха с план за атентати.

- Глупости, тоя по икономика си е много готин! Какво е виновен, че не можете да си седнете на гъзовете и да си научите за изпита му? Някой ви къса на изпит и вече сте готови да му скочите на бой. Такива хора въобще не трябва да ги приемат по университетите!

- Всички мразят тоя по икономика, защото е мазен. - Някой изкрещя. - И е бъкан с комплекси. Стругарски е добродушен, и е превъзходен лектор. Едвам ходи, но въпреки това влага всичко от себе си да ни научи на нещо. Какво по дяволите имаш против него?

- Ами, в него им нещо… – Димитър почна да заеква. Нещо… Не знам как да го обясня.

- Някой каза ли Стругарски? - Попита една от колежките на Димитър, която до този момент беше забила поглед в накакъв учебник. - Какво ще правите за курсовата задача при него?

- Ще се постарая. – Димитър отговори повече на себе си, отколкото на нея. – Ще се постарая да не ми се налага да гледам пак грозната му мутра.

В курсовата задача, Димитър вложи цялата отрицателна енергия, която беше събрал към този човек. Понякога, докато четеше записките си, мозъкът му ясно и картинно пресъздаваше лицето на Стругарски. Димитър захвърляше листа в някой ъгъл и излизаше от квартирата си, в опит да забрави това лице. Заради такива прекъсвания, му се наложи да работи цяла нощ. И на следващия ден, когато проверяваше за грешки, между текста на задачата имаше вметнати изречения като „Стругарски, надявам се да умреш.” и „Искам да отрежа пръстите ти един по един”, които не си спомняше кога е написал.

Денят на изпита дойде и Димитър седна пред кабинета на Стругарски, за да изчака реда си. С всяка минута омрата се загнездваше все по-дълбоко в душата му, като някакъв извратен плевел. Помисли си, че би дал всичко, което има за да срещне някой, който мрази Стругарски, колкото него. Щяха да си поговорят за пет минути, да ударят една псувня и да си отидат. Нищо повече. Димитър щеше да излезе от тази среща като нормален човек. Какъвто му се искаше да вярва че е бил.

Стругарски седеше зад бюрото си, както би седял и всеки друг сакат дядо, и прелистваше курсовите задачи. Той беше около осемдесет годишен. Говореше ведро, доколтото му позволяваше възрастта му, и често се усмихваше, без да се притреснява, от хората, които говореха, че не възприема положението си на университетски професор достатъчно сериозно. Димитър го погледна малко встрани от очите. Сякаш се беше отделил от тялото си, на което Стругарски задаваше някакви въпроси по курсовата, и то отговаряше.

В един момент, Стругарски млъкна. Димитър сведе очи, за да види колко ще му пише. Стругарски взе химикалката и надраска в полето за оценка една разкривена шестица.

- Много съм доволен от представянето ви, колега. – Той каза. – Да сте жив и здрав.

Димитър смъмри някакакъв поздрав и си тръгна. Почувства, че не може да се покаже пред приятелката си в този вид, затова отиде в някаква кръчма и обърна няколко водки. „Ако само някой се беше съгласил с мен” той мислеше „Само някой да ми беше казал: Да, и аз го мразя.” Беше напуснал преди час и образът на Стругарски все още беше пред очите му, сякаш беше щампован на ретината. Сякаш всичко което тайно беше мразил до този ден от раждането си носеше лицето на стария усмихнат преподавател.

Димитър го причака пред университета. Струваше му се, че това е единственото нещо, което може да направи. И когато видя фигурата му, която коцукаше по една пряка, краката му сами се затичаха към него. Той го бутна силно и старецът се строполи по корем на заснежената улица. Димитър щеше просто да скочи върху ребрата му и да го стъпче, но искаше още веднъж да види това лице. Стругарски се обърна. Димитър започва да се убеждава себе си, че му се привижда, но като че ли два мускула от сбръчканото лице на професора изкривиха устните му в лека усмивка.

- Отдръпни се! – Стругарски извика. – По добре ще е и за двама ни ако се овладееш!

- Знаете ли кой съм аз?

- Не ми пука кой си! Минат не минат десет години и някой студент ще вземе да превърти и да се нахвърли върху мен.

- Значи има и други, които ви мразят.

- Всеки е мразен. Това колко си мразен се определя единствено от това колко си познат на хората. - Стругарски изрецетира, сякаш беше част от някаква лекция. - Въпроса е как е разпределена омразата. Ако се държиш зле много хора те мразят, но всеки по малко. Ако се държиш добре всички ще те обичат, но все пак ще се намерят двама-трима като тебе, които ще компенсират за останалите. Последния от тях не беше особено мил. – Стругарски посочи осакатения си крак.

- Слушай, и аз съм бил на твое място. – Стругарски продължи. - Помогни ми да стана и няма да кажа на никой, за това. И двамата ще се приберем вкъщи, ще забравим за това. И светът ще е малко по-хубав.

- Не! – Димитър се засили и изрита Стругарски с всичка сила.

На следващия ден постъпката на Димитър беше отразена в местния вестник. Десет хиляди човека го мразеха около пет минути.

Още от: Александър Катев, истории, литература